Книжният свят

(приказка)

Било отдавна. В пълния с вълшебства дом – наречен библиотека, книгите си устроили бал. След много танци и веселие, две от тях започнали да спорят.

Какво означава пътят до училище? Или какво значат двадесет минути от дома до училище?

На пръв поглед нищо особено.

Някога задавали ли сте си въпроса какво толкова правим през седмицата? Нищо съществено! Училище, вкъщи, домашни и така всеки ден. А събота и неделя главно се редуват - компютър и телевизор. И толкова. Всяка седмица, една след друга, докато не дойде ваканцията, когато усещаш, че си жив и че има и друго освен умората…

Често се питам и стигам до заключението, че единственото нещо, което има пълна свобода в стереотипна България, е именно свободата на словото. Друг въпрос е колко души наистина ги интересува това и колко души наистина се вслушват в него. Колко души го приемат и колко души четат само това, което им се иска да чуят. Колко души си затварят очите пред него...

Чистата вода... Това ли е темата, която отново подхващаме и никой нищо не иска да направи? Това ли е нещото, което само една малка частица от хората разбират....? И ето отново заговаряме за водата. „Чиста вода”, много лесно може да се каже с думи, но не и да се види. Накъдето и да погледнеш, накъдето и да отидеш, всяка капчица вода ти изглежда черна и безпомощна. И ето хората отново плачат, виждайки и чувствайки скръбта на полюшващите се вълни, произнасящи в лекия свирещ ветрец тъгата си. Но те плачат. Плачат, защото знаят, че сълзите им ще ги спасят вътрешно. Те знаят, че сълзите на тяхната тъга ще бъдат едва ли не най-чистите кристални капчици. Но след това отново ще се затворят в себе, знаещи, че плачът им не е пречистил огромното, мръсно море, което ни заобикаля.

За жалост е така – който не отговаря на определен модел за външност и държание, бива поставян на долен план. Винаги когато човек реши да покаже, че не е като другите, за да може да се хареса с уникалността си, бива мразен и не може да намери приятели. Никой не иска да остави модерното и положението си, само за да бъде себе си. И така, докато всички момичета не станат капризни, мрънкащи, облечени изцяло в актуалното жълто или лилаво „фенпирки”, а момчетата - главно чалгари или уж хипхопъри (по-точно чалгари облечени в широки дрехи), пиещи много и ръсещи каруцарски псувни… Колко банално, за съжаление е нужно, за да бъдеш „готин”.

„В добрите стари времена книгите са се пишели от писателите,
а ги четели всички, сега книги пишат всички, но никой не чете.”

Оскар Уайлд

Тази мисъл на Оскар Уайлд попада върху белия ми лист точно след съдбоносен за мен момент, в който се сбогувах с илюзията, че някога ще публикувам своя книга. Започвам да пиша с аспирин в шепата и чаша ментов чай пред себе си, с надеждата да се простя със спомена за травмиращите преживявания от изминалите дванадесет часа…

Всеки обикновен мрежов администратор би заявил, че Интернет е надзор. Това може и да е вярно, но не и напълно. Наистина няма анонимност в Интернет, всеки компютър може да се проследи до реален пощенски адрес, но това няма нищо общо с надзора в самия Интернет. Някоя агенция за сигурност може и да чете имейлите ни, но по този начин не се нарушава идейната основа на Интернет.

Намерих една книжка на нашия прашен таван. На твърдата ѝ корица проблясваше надпис: Червен. Взех я, за да я разгледам в моята стая. Интересното беше, че имаше катинарче, а ключето беше скрито в едно джобче на корицата. Отключих я, но вътре открих още една изненада. На страницата бяха изобразени четири порти, всяка с ключалка и с надпис. На първата пишеше „Обитатели”, на втората – „Цитаделата”, на третата – „Земеделия, занаяти”, а на четвъртата – „Скални манастири и жилища”. Опитах се да отключа първата порта, но ключалката заяде, затова пък втората се отвори.

 Имало едно време един филм - "На учителя с любов" ("To Sir With Love"). Нашите родители се захласвали по него...