Кристина Никова ⁽¹¹⁾

Кръстосвайки русенските улици, ме впечатли един изумителен факт, който уви, колкото е любопитен, толкова е и трагичен. Защо всички хора са си забили очите в земята? Толкова ли са интригуващи разбитите павета и прашасалите обувки на минувачите, та са за предпочитане пред белотата на облаците, мъглата на луната и блясъка на звездите? Да кажем, че по облаци се захласват само патологични шемети като мен, въпреки че дори и аз си понавеждам погледа, докато пресичам, ама чак пък да го забия в земята?! Е, не мога да го разбера това обущарство! Вярно е, че чепиците говорят много за човека и все пак светът е голям и спасение дебне отвсякъде, така че да не се ограничаваме само в сферата на вмирисаната изкуствена кожа, която ни наложи инвазията на чужденци в града ни.

„Неудовлетворението е първата стъпка от прогреса на един човек или на една нация.”

Оскар Уайлд

Неудовлетворението представлява странна сплав от градивна амбиция и разяждаща лакомия. Именно то е това, което движи развитието на човешката раса, но и това, което ни пречи да изпитаме покой при каквито и да било постижения.

„Изкуството е съвършено безполезно.”

Оскар Уайлд

Трудно е да говориш за изкуство, без да затънеш в клишета. Темата е много експлоатирана, а и както вече казах, е на мода, така че и в това отношение представите на един британски джентълмен от викториaнската епоха са напълно актуални.

„В Англия не бих искал да се промени нищо друго, освен лошото време."

Оскар Уайлд

Макар че за моята родина не са характерни дъждовете, мъглите и хладното време, в съзнанието ми изниква следната парафраза на тези Уайлдови думи – В България не бих искала да се промени нищо друго, освен лошото време.

„В добрите стари времена книгите са се пишели от писателите,
а ги четели всички, сега книги пишат всички, но никой не чете.”

Оскар Уайлд

Тази мисъл на Оскар Уайлд попада върху белия ми лист точно след съдбоносен за мен момент, в който се сбогувах с илюзията, че някога ще публикувам своя книга. Започвам да пиша с аспирин в шепата и чаша ментов чай пред себе си, с надеждата да се простя със спомена за травмиращите преживявания от изминалите дванадесет часа…

„Кралят е гол!”, викна някой, та и аз така: ”Таралежите са без бодли!”. Лесно се скандира, трудно се препрограмира. Лозунги, призиви, речи, пресконференции, претенции, компромати, депутати, бизнесмени, олигофрени, а толкова малко промени... Като всеки млад оптимист аз вярвам, че съм различна и че ще преобразя света, така че, моля ви, не се отнасяйте с пренебрежение към моя възглас.

„Господин Кънев, много сте хубав днес!” Така с позитивизъм и артистизъмзапочва репетиционният процес за членовете на театралния състав към Общински детски център за култура и изкуство в Русе с ръководител Любомир Кънев. На подобно сърдечно посрещане аз бих отговорила: „И вие!”. И какво по-творческо начало...

Дъждовна сутрин посреща приятната ми меланхолия. Чаша ароматно кафе ме напада преди да се разсъня, но този път е различна. Отпивам и в погледа ми изгрява отражение на сърце, оформено от по-тъмните ресни в каймака на кафето.

Това твърдение отекна в съзнанието ми след като прочетох Алековия „Бай Ганьо”. Него ми натрапват медии, политици и преподаватели. И в мен се надигат естествените младежки, наивни навярно, чуденки: Какво е Европа? Какъв е българинът и как да стане по европеец при положение, че така или иначе България се намира на континента Европа? Кой лансира заблудата, че европеизирането е лекът за всичките ни синдроми? Нима на запад хората са по хора от нас? Сигурно инстинктите, нуждите и стремежите им са различни? 

За да бъде една личност пълноценна и успяла, трябва да е добър гражданин /каквото и да значи това/, да е финансово осигурена /да не краде от сергиите/, да има успешен брак /да има на кого да готви/, да просперира в областта, в която работи /да го знаят хората/, да има много приятели /да не се обличат много ексцентрично/, да е физически и психически здрав /е, това е наистина важно/. Но за да бъде човек щастлив, трябва да обръща внимание на малките неща, да се усмихва дори на непознатите по улицата, да вярва в Господ и да има един човек до себе си, който обаче да го обича безусловно.