Светът е голям и спасение дебне отвсякъде…*

Кръстосвайки русенските улици, ме впечатли един изумителен факт, който уви, колкото е любопитен, толкова е и трагичен. Защо всички хора са си забили очите в земята? Толкова ли са интригуващи разбитите павета и прашасалите обувки на минувачите, та са за предпочитане пред белотата на облаците, мъглата на луната и блясъка на звездите? Да кажем, че по облаци се захласват само патологични шемети като мен, въпреки че дори и аз си понавеждам погледа, докато пресичам, ама чак пък да го забия в земята?! Е, не мога да го разбера това обущарство! Вярно е, че чепиците говорят много за човека и все пак светът е голям и спасение дебне отвсякъде, така че да не се ограничаваме само в сферата на вмирисаната изкуствена кожа, която ни наложи инвазията на чужденци в града ни.

Хората скитат по улиците в търсене на помощ, топлина и вдъхновение, но напук на това игнорират свежата зеленина по улиците, крясъка на чайките, уникалната архитектура и щъкащите артистични натури из този микросвят, свеждайки възможностите си за спасение почти до нулата... Защото как да ти помогне един изкривен дамски ток, опаковка от вафла „Боровец” или пък някоя застояла локва? Може би в локвата дреме някакъв шанс за избавление от самотата, сивотата и еснафщината, или пък просто някоя жаба? Все пак съгласете се с мен, мили дами, че ако надигнете поглед, е много по-вероятно да ви смигне някой красив чудак на бял кон. Е… мисля, че звучи по-добре от жабок, нали?

Разбира се, това не се отнася за хората, които имат фетиш към ходила, но предполагам такива тежки клинични случаи не са чак толкова много в нашия град, така че на всички останали препоръчвам да си измият зъбките, да се усмихнат, да поставят розовите очила и беж навън с високо вирнато носле. Уверявам ви, че няма по-добър начин да се спасите, защото светът е повече от земята, той е голям и висок, едър, мускулест, пъстър, талантлив, щедър и учтив и само тези, които имат очи за ръката, която той ни подава, оцеляват в него. Стига да погледнем, ще прогледнем, че има в какво да се хванем и то може не просто да ни подпре, а да ни извиси.

Докато не избягаме от обущарството, нямаме шанс, защото спасението не дебне в парите, нито в забързаността, нито в суетата, още по-малко в мрачните мисли и наведените погледи. То е в случайно срещната непозната усмивка, в напъпилите неразцъфнали още пролетни клонки, в дебелия котарак, който те стряска на излизане от контейнера, в странната шапка на някой луд артист, който кръжи около операта, в романтичния звук на френския акордеон, в бебешко розовия цвят на залеза и в още редица налудничави халюцинации на оптимистичната ми натура. Във всички тези нещица, които за жалост вече ни звучат сладникави, наивни, нищожни и безсмислени, се крие с п а с е н и е.

И шансът ни е голям, ако вдигнем очи. Защото и светът е голям. Така че дори и да не гледаш в облаците над мен, погледни поне в мен.

*Заглавие на бестселъра на Илия Троянов