Разказ за най-интересната учебна година
Защо съм сигурен, че е най-интересната ли? Ами просто защото тази година мога да я нарека всичко друго, но не и „учебна”.
Всичко започна към края на лятото на 2007-ма – тогава учителите напомниха за себе си и заявиха, че ако не им се увеличат заплатите, ще стачкуват. Голяма част от обществото се съмняваше, че ще го направят... Но те го направиха. Стачкуваха мълчаливо на първия учебен ден. Очаквано никой не им обърна внимание. Те, разбира се, не се отказаха и седмица по-късно напуснаха класните стаи, а учениците ликуваха. Е, поне повечето...
Този път обаче, изненадващо, отново никой не им обърна внимание. Чак на третата седмица управляващите решиха да отидат на „седянка” с преподавателите. После още две седмици „костюмари” и даскали се караха за математически стойности, а родителите най-накрая се събудиха и решиха, че децата им все пак е добре да посещават училище.
Обидени и поругани, учителите се върнаха в класните стаи, а там вече трябваше да водят нова битка – преустройство на учебния материал. Битката изобщо не беше лесна, защото Министерството се погрижи да прати свои „хрътки” т.е. инспектори, които да оценяват работата на преподавателите. В резултат учителите се нервеха и не преподаваха като хората, а оттам и учениците се нервеха, защото трябваше да учат по два урока на час. На всичкото отгоре за оставащите близо два месеца до края на първия срок всеки школник трябваше да има по пет оценки по минимум четири предмета. Това налагаше изпитване почти всеки час на лист или устно. Пък българския ученик не е свикнал на сериозно учене, досега всичко си минаваше „по течението” и без проблеми. Това дотук беше общата картина за страната. Моята учебна година обаче е много по-интересна.
С началото на втория срок в училището ми пристигнаха „вълците” на министър Вълчев. Задачата им беше ясна дори за разсеяния забраванко от предпоследния чин на редицата до прозореца – „Душете всичко и ако нещо мръдне – хапете!”. Зверовете, пардон, инспекторите наистина душеха доста старателно, влизаха в часовете и патрулираха из коридорите. Накрая излязоха с един протокол от трийсетина точки, който вдигна не само цялото даскало в протест, но също така и досадната сутрешна мъгла. Дни по-късно моят директор беше дисциплинарно освободен от длъжността си, защото имало кръжоци по литература и история и невписани оценки. Директорът естествено заведе дело, което тепърва ще се гледа. Ние останалите пък направихме подписка в негова защита, дори се чуваха предложения да стачкуваме. Докато шефа го няма, за директор е назначен преподавателят ми по английски. Това всъщност е лоша новина, защото единствените двама души, които в никакъв случай не е добре да са директори са даскалите по английски и по литература. Не е добре да са директори не защото няма да си вършат работата, а защото ученическата популация рязко ще намалее – това са двамата най-строги учители. Междувременно се оказа, че не можело човек хем да е директор, хем да има по поне 4 часа с всеки клас. Поради това близо две седмици нямахме часове по предмета, а после сменихме един учител по английски, докато намерим окончателен.
Въпреки всичко това от нас се иска да си научим орязания материал и да си изкараме прилични оценки. Добре поне, че нямаше грипна ваканция. Ние и без това закъсвахме отвсякъде. И все пак това не отменя най-важния въпрос: Ще завършваме ли, а, колеги?
