Премълчани разговори с Оскар Уайлд - V част
„Изкуството е съвършено безполезно.”
Оскар Уайлд
Трудно е да говориш за изкуство, без да затънеш в клишета. Темата е много експлоатирана, а и както вече казах, е на мода, така че и в това отношение представите на един британски джентълмен от викториaнската епоха са напълно актуални.
За тази, непривична за всеки, форма на човешкото изразяване са изказани какви ли не мнения и теории, но всъщност, подобно на любовта и вярата, в изкуството няма правила, величини, определения и общовалидни истини. И все пак ако има изказване за това чудо на човешката природа, което да изумява с простотата и правдоподобността си, то това са именно тези Уайлдови думи. Не само че е абсолютно безполезно, то често е и вредно, и то най-вече за тези, които го създават. Но това прозрение като че ли е далеч отвъд възможностите на много творци, тъй като някои от тях упорито се опитват да угаждат на обществените вкусове и нагласи, завладени от илюзията, че така са „полезни”.
Правилото, че всичко, което правим, правим за публиката, е нещото, което всеки път, щом бъде произнесено под пищния купол на любимия ми театър, скорострелно кастрира всяко желание у мен да сътворя каквото и да било. „Чистото изкуство”, по което се увличам аз и на което е бил последовател и самият Уайлд, е безнадеждно самолюбиво, то се ражда заради самото себе си и обслужва единствено себе си.
„Чисто” или „мръсно”, изкуството никога не води до нищо добро. В случай, че е съобразено с тенденциите и очакванията на обществото, то обикновено се оказва нещо доста пошло и посредствено, тъй като предвид проядената от пороци човешка природа, обичайните вълнения на масата са свързани с ядене, пиене и някои сходни на тях процеси. Изобщо не съм склонна да приема, че едно угодничество, каквото са творбите, родили се, за дазадоволят суетата на създателите си, могат да се нарекат полезни, стойностни, дълбоки, свещени и т.н.
Факт е, че публиката обикновено изпада във възторжен пристъп на смях, когато Куцар от „Албена” се разпсува, когато една от героините във „Фламбе” разказва за нищожните сексуални способности на съпруга си. Да не говорим за това какво се случва в залата, ако постановката изисква някой от актьорите да разкрие по-специфична част от тялото си или, не дай Боже, да се оригне. През залата минава най-силната вълна на екзалтация. Театърът е активизирал само потребността на човека да разпознае собственото си битово поведение на сцената. Можем ли при тези условия да наречем изкуството полезно, след като аудиторията, за която е създадено, усвоява толкова нищожна част от замисъла на творбата?
В случай пък, че авторът е сполучил с малко по-ерудирана публика, то творенията му непременно биват подложени на безплодна дисекция, която често е в пълен противовес с емоциите и идеите, които са вложени в тях. Появява се една форма на оценяване, принизяване и изкривяване на изкуството, която е по-страшна дори и от любимата на всички ни критика. А за нея самият Уайлд казва: „ За критиката дадена книга е само повод да създаде свое собствено произведение, което въобще не е задължително да има нещо общо с обсъжданата книга.”. Ако изкуството е съвършено безполезно, то можете да си представите колко полезна е критиката върху него...
Също толкова „здравословен” вид изкуство е и това, което е плод на спонтанна и чиста инвенция и не се интересува от нагласи, настроения, художествени средства и модни тенденции. То се пръква абсолютно безпричинно, сякаш от нищото и също както се е пръкнало, си отива, тъй като целокупната общественост обикновено не го удостоява с внимание. Такова творчество не може да бъде разбрано, нито анализирано. То не носи дивиденти за създателя си, а напротив - канализира прилив на емоции и енергия, които биха могли да се употребят за нещо къде по-стойностно, като игра на шах например, чоплене на семки, одумване на комшиите и други дребни удоволствия, които изпълват съществуването ни със смисъл.
Единственото съвършенство, което понася изкуството, е това на собствената си безполезност. Иначе то презира перфектните неща и ги избягава, обича недъзите и се вълнува от слабостите. Именно това го прави съвършено безполезно.
Така или иначе то се превръща в неустоим начин на споделяне за много от нас, обречен на неразбиране, но често е едниственият, който може да придаде форма на копнежите и вярванията ни.
