Премълчани разговори с Оскар Уайлд - III част
„В добрите стари времена книгите са се пишели от писателите,
а ги четели всички, сега книги пишат всички, но никой не чете.”
Оскар Уайлд
Тази мисъл на Оскар Уайлд попада върху белия ми лист точно след съдбоносен за мен момент, в който се сбогувах с илюзията, че някога ще публикувам своя книга. Започвам да пиша с аспирин в шепата и чаша ментов чай пред себе си, с надеждата да се простя със спомена за травмиращите преживявания от изминалите дванадесет часа…
В рамките на един работен ден се срещнах с две емблематични за времето ни персони с “много глазура и малко пълнеж”. Едната – художничка, която подготвяше около четиридесет икони и още толкова натюрморта за изложбата си на следващия ден, и поетеса на около четиридесетгодишна възраст, която наскоро беше издала деветнадесетата си стихосбирка.
С едната госпожа се запознах случайно, докато прибираше част от творбите си от една галерия, за да може да ги изложи в друга още същата вечер. Заговори ме, показа ми една от иконите си и между другото спомена, че имала още „четирсетина” в дома си и вече не можела да спи от натрапчивата миризма на масло навсякъде.
С типичното раздразнение на хората, които не са от най-продуктивните, си помислих: „Да беше нарисувала още стотина, така сънят би бил гарантиран, но не и събуждането.” На мига се упрекнах за проявеното злорадство, защото се сетих, че при рисуването на икони се спазват канони, свързани с гладуване и въздържание от какви ли не дребни човешки удоволствия, със седмици преди да създаде дори едно изображение на светец, а да не говорим за четиридесет?!
Със солидна доза младежки наивитет и журналистически плам полюбопитствах как тази възрастна женица е издържала на строгия режим толкова време. Въпросът ми беше удостоен с поглед на неразбиране, но не като този на съученичката ми, за който вече ви споменах, а от онези, които изразяват тотална липса на представа за какво изобщо говоря. След кратка и конфузна пауза дамата ми обясни, че действително са й „изкапали очите”, докато ги нарисува, но ги „спретнала за нула време”, защото в Гърция хората били силно религиозни и се продавали като „топъл хляб”, а тя там работела и т.н.
Кимнах мълчаливо и потънала в разочарование се отправих към общинския радиоцентър, където за мой некъсмет се нaтъкнах на втори подобен „творец”. Шармантна лейди, оборудвана с промишлено количество едри украшения (по 5 лева килограма) и парфюм, който би прогонил и дървояди от стогодишен нециклен никога паркет, с множество ръкомахания и нечленоразделни обяснения набутва в ръцете на „начинаещата поетеса” (това съм аз) деветнадесетата си стихосбирка. След срещата си с това изобилие от „творчество”, чието качество няма да коментирам, тъй като не смятам, че съм мерило за нечие изкуство, аз реших, че по-скоро бих прописалапопфолк текстове, отколкото да издам собствена книга.
Внезапно се оказа модерно да си творец, а както казва Оскар Уайлд, „модата е толкова нетърпима форма на грозота, че трябва да я сменяме на всеки шест месеца”. Изглежда почти толкова абсурдно, колкото и това да е актуално да си вярващ?! Не е възможно нещо така непреходно и свято да се превърне в еквивалент на машинално изработени изображения на светци или в сполучливо подредени римувани думи. Не е възможно материята на душата да се превърне в маска на съществуването, в извинение за егоцентризма или в зов за внимание.
Сакралната стойност на същинското изкуство може да се съхрани, само ако хората по-често се докосват до него. Едва ли щяхме да се нуждаем да си играем на творци, ако умеехме да сме консуматори, защото няма как да имаш какво да дадеш от себе си, когато си духовно кух. В такива случаи творбата се превръща просто в добро изпълнение по случайно стекли се обстоятелства, което евентуално доставя естетическа наслада, но не и душевна. Общество, в което няма четящи, е обречено да съществува без творящи, като еднородна маса от драскачи, облечени в шармантни дрехи, боравещи със странни думи и ексцентрични жестове. И ако случайно, по някакви неведоми пътища се пръкне нещо истинско, то е обречено на забвение сред масата от пози и преструвки.
Няма нищо лошо в човешкия стремеж към креативност, а и всеки има право да удовлетворявя поривите си, но съвременните количества от невежи писатели се превръщат в сила, която не само че не твори, но и обезценява сътвореното. Така, загубило способност да консумира изкуството, човечеството самоизяжда собственото си въображениеи вдъхновение.
Дали не ни дебне опасност след време да няма нито читатели, нито писатели, а само купчина непотребни книги, с които да се перчим, както изисква модата?
