Европейци сме ний, ама все не сме до там

Това твърдение отекна в съзнанието ми след като прочетох Алековия „Бай Ганьо”. Него ми натрапват медии, политици и преподаватели. И в мен се надигат естествените младежки, наивни навярно, чуденки: Какво е Европа? Какъв е българинът и как да стане по европеец при положение, че така или иначе България се намира на континента Европа? Кой лансира заблудата, че европеизирането е лекът за всичките ни синдроми? Нима на запад хората са по хора от нас? Сигурно инстинктите, нуждите и стремежите им са различни? 

Бих поспорила с Щастливеца не относно европееца у Бай Ганьо, а по-скоро за Бай Ганьо у европееца. България е не по-малко красива, цветна, културна и артистична, отколкото Европа е печелбарска, безлична, комерсиална и елементарна. И като надникна изпод чистите улици, статични усмивки и сдържани маниери на европейците, виждам, че и те си имат доза байганьовщина, но пък си нямат нито грам българско. Да, българско! Не разбирам този нашенски скептицизъм към всичко свое, нито пък възприемам идеята, че чуждото е това, от което имаме нужда. Кой кого ще интегрира, не съм сигурна. Истината е, че ние сме си европейци, независимо дали Съюзът го признава или не - без значение е дали си изхвърляме боклука разделно, дали са ни разбити пътищата и корумпирани политиците. Българинът просто е в Европа и стига да поиска може да бъде по европеец, но европеецът никога няма да бъде и на половина българин. Защото въпреки беззаконието и борбата за оцеляване, на която ни обричат именно манипулациите на Европа, в нас още има цвят, има живец, има изкуство, има чувственост и усет за малките неща. Дали европеизирането не кастрира националната ни идентичност? Аз вярвам, че „все до там” с този процес няма да стигнем, а и не бива, но имам самочувствието, че нацията ми има на какво да научи тази цивилизация, която колкото и да е чистичка и спретната, също е подчинена от повсеместната истерия на печелбарството. И на българина, както на европееца, не му пречи Бай Ганьо, но и не му помага Европа. Повече Човек е това, от което се нуждаем, за да се измъкнем от възцарилия се бяс за още. Така че, любими ми Алеко, „Хора сме ний, ама все не сме до там” - това е моята тъжна въздишка.