За родолюбието и унищожаваната природа

Любовта към родината. Едно чувство, изчезващо с всеки изминал ден. Защо ли е така? Всеки мисли за себе си и за материалното си състояние. „Как да обичам нещо абстрактно, нещо неудохотворено?”, си мислят хората. А „неудохотворена” ли трябва да се нарича страната, която им е дала толкова много? Те трябва да са щастливи, че изобщо са се родили, още повече на такова хубаво място. Родината се е грижила за тях, като им е давала всичко необходимо. Ами ако се се бяха родили в някоя пустиня, или пък в океан без близка суша? Тогава щяха само да мечтаят за дори малко по-различна реалност, нали. Всъщност, не е ли още по-зле за онези, които „обичат” родината си ей-така - по задължение? Те обикновено нямат индивидуалност, изпълняват всички заповеди, които им биват наложени. Те са като парче глина, което може да бъде моделирано по всякакъв начин, без много усилия.

В днешно време, когато всичко принадлежи на усъвършенстване, природата бива постепенно унищожавана. Е, предприемат се някакви мерки – например, с рециклирането на отпадъците, но те поне в България са незначителни. Та кой го интересува природата? Нали по-важно е той да е сит и да е на топло, пък другото само ще се оправи! Нефтът, въглищата и природният газ не се самовъзвръщат. Но хората продължават да използват леки коли прекалено често. Както се казва, по-добре е седнал зад волана въпреки отрицателното разстояние, което трябва да бъде изминато, отколкото двигателна активност и съпричастност с желанията на природата. Големият град се разраства, а заедно с това загива и естествено красивото, зеленото, живото. Всичко се превръща в бетон, сивота и тук-там някой храст.

За да бъде животът по-хубав, нека се отблагодарим на родината, като я дарим с обич и опазим нейната природна красота.