Различието, начин на употреба
В един топъл, слънчев ноемврийски ден реших да се разходя из парка. Както се казва, ходих, ходих, после седнах на една пейка и започнах да гледам, по-скоро разглеждах, хората, които минават...
На пръв поглед, това ми действие може да изглежда странно и притеснително, но всъщност е изключително приятно и разтоварващо занимание. Да, интересно е. Седиш си там сам на пейката и те минават – човеците, всеки от които има своя начин на живот, начин на мислене... Всички са толкова различни. Първо мина една висока дама с червено палто и високи кожени ботуши. Къде ли отива тя? Какво ли прави в свободното си време? Чувства ли се различна? Ами онзи господин там - с рокерското яке и прическа стил 80-те. Той дали знае колко уникално изглежда на общия фон?
Едва ли. Защото хората, колкото и да са и да се чувстват различни, изглеждат някак си еднакво. И както си стоях на пейката сред прекрасния парк, преобразен в жълто от есента, разбрах какво всъщност еднообразние цари навсякъде. Започнах да проумявам, че в крайна сметка емоциите на хората са сведени до егоистичния им минимум, обхващащ само тях и света, “въртящ” се около тях.
Индивидуалността е всичко, казват велики мислители. Тя е което имаме, тя е и висшата цел, към която се стремим през целия си живот – понякога и неосъзнато. Всъщност ние я имаме индивидуалността - още от момента, в който се родим. Единствено трябва да съумеем да я запазим...
Но какво се наблюдава от векове?! Всеки иска да е като другите, за да може да е част от обществото. И така в старанието си да просъществува и да води нормален живот човек трябва да изостави своята индивидуалност, да стане... като другите. И веднъж заличил различията, той започва да осъзнава грешката, която е допуснал. Започва да съжалява, че вече не е уникален, че вече просто е един от многото.
В този “процес” може би роля има и страхът. Всички малки деца са толкова безгрижни и щастливи, живеят без ограничения и притеснения, не се страхуват да бъдат различни. Но след като откъснат няколко страници от календара, всички порастват, поглъща ги натовареното всекидневие, предразполагащо към еднообразие. Тези вече големи деца са “щастливци”, тъй като народът не обича различните...
Малцина от хората съумяват да съхранят детското, различното в себе си. И въпреки заобикалящата ги еднаквост да живеят нормално и спокойно. А признанието на един такъв човек е изключението, което доказва правилото.
И сега, чудя се аз, дали елегантната дама и рокерът са се запътили към едно и също място?
