Потайности в края на селото

По-голямата част от лятната ваканция прекарах на село. С моите приятелки -Мимето и Анито, искахме да направим нещо по-различно и вълнуващо. След дълго мислене се решихме - да отидем в някоя гора с колелетата. Избрахме възможно най-далечната. Плашеше ни фактът, че е ловна горичка и вътре най-вероятно има диви прасета, чакали и други животни, но Мимето беше бойка и не се страхуваше.

Часът и мястото на тръгване беше уточнен – в 9 часа - от нас. Така и стана. На другия ден тръгнахме на своето Първо приключение. Бяхме си взели вода и храна. Беше предвидено да пристигнем след 1 час, но ние пътувахме малко повече. Хубавото беше, че пътят беше асфалтиран - но всичко хубаво си има край. Последните 500 м пътувахме по черен път, който ставаше все по-тесен и по-тесен. Накрая се спуснахме надолу по стръмен баир, който завършваше с купа сено, в която и трите се забихме. Продължихме още около 100 метра. Движихме се през нивите, а това - повярвайте ми, е много трудно изпитание.

Горичката от далеч приличаше на огромен храст, а всъщност беше цяла джунгла. Оставихме си колелетата и тръгнахме да я обикаляме, за да намерим вход. А дали имаше изход?! Намерихме пролука, но много трудно се вървеше и затова Мимето направи тояги от акациеви пръчки, с чиято помощ се придвижвахме.

Вътре беше пълен мрак - паяци плетяха паяжини, чуваше се шум от животно. Намерихме пепел - признак, че там някъде има хора. По нас падаше прах и дървесина. Дърветата имаха злокобни изражения и ние трите се опитвахме колкото се може по-бързо да напуснем гората. Лутахме се към 40 минути, докато намерим изход и най-накрая излязохме. Тогава всички се запитахме: А къде са ни колелетата? Добре че Анито имаше GPS на телефона си и се ориентирахме. Ето как техниката помага във „филм на ужасите”.

Качихме се и веднага потеглихме по голите полета без да знаем накъде отиваме. Слънцето ни печеше, а ние се „пържехме”. Най-накрая излязохме на главния път и се прибрахме със спомен за цял живот.