Книга на грешките. Глава: Ученическо насилие
Преди дни се разбра за смъртен случай на 14-годишен ученик след бой със съученик. Обществото научи и за възпитателните методи на една софийска учителка. Някои от нас си спомнят и случаите с учителка, която пръскаше учениците си със спрей. А спомняте ли си ученическите отмъщения с чинийка екскременти в лицето? Или разсъбличането на ученици пред камери на телефони, просто за да се докаже някакъв несъществуващ статут на „готин”?
Е, помните или не, това се случва. Случва се, и то във вашето и в моето училище, случва се и на мен, и на вас. Дори и да не ни се случва, ставаме свидетели на това явление всеки ден. Явлението се нарича УЧЕНИЧЕСКО НАСИЛИЕ. Насилие е да вземеш парите за закуска на по-малкия, по-слабия ученик. Насилие е да го наречеш кретен, идиот, тъпанар, мухльо и стотиците други епитети. Насилие е да го прередиш на лавката. Може и да ви се струва странно, но психическото насилие е дори по-страшно от физическото. Вярно, физическото убива веднага, докато дойде линейката, но психическото оставя рани за цял живот. Често води и до криминални прояви, алкохолизъм, наркотици и самоубийства.
Защо никой не прави нищо? Отговорът е прост – защото всеки си мълчи. Един бой, който завършва с травми или смърт не се заражда за 3 секунди. За такъв бой са необходими мотиви. Мотив може да е обида, спор за оценка или гадже, дори и за стол в класната стая или прическата и дрехите на другарчето. Наранените ученици рядко споделят това с учител или възрастен, защото се съмняват във възрастните. Съмняват се в това, че учителите им могат да помогнат. Виновни ли са учителите? Може би. Може би, защото нямат емоционален контакт, който да накара учениците да им се доверят, нямат метод, с който да редуцират агресията у учениците. Вината единствено на учителите ли е? Със сигурност не! Вината е на всички нас: на съучениците, на по-големите ученици, на родителите и на всички други свидетели на ставащото. И какво можем да направим? Всичко, всичко стига да не седим и да гледаме как съучениците ни се избиват и раздават сами провосъдие в и без това безправовата ни държава.
Ученици, разберете, когато набиете някое дете и го ограбите, вие унищожавате най-вече себе си. А ти, ограбеното дете, разбери, че ако не се опълчиш на ставащото, не вдигнеш очи, никой няма да може да ти помогне.
Учители – ваша е отговорността! Не свеждайте педагогическите си задължения само до преподаването. Професията ви е да давате кураж на знаещите и можещите, да възпитате моралните ценности в поколението. Заплатите ви може и да не са големи, но помислите кое всъщност е по-важното?
Родители, работете, за да изхранвате децата си, но не забравяйте да познавате рожбите си. Това няма да стане като ги заставите да отговорят на въпросите ви. Просто бъдете техни приятели и те ще ви споделят всичко. Вярвайте на децата си, но не бъдете слепи.
Към всички други: Казват, че човек идва на този свят с определена мисия. Нямам предствава каква е моята или пък вашата. Знам само, че насилието около нас е недопустимо. Знам, че ние можем да го спрем. Промяната не само в училище, но и в държавата зависи само от нас. Животът не е пари, работа и удоволствия. Преди всичко животът е живот!
