Където е хлябът, там е родината?

Още от далечни времена хората следват този девиз. Изглежда като че ли им е заложено генетично да търсят възможно най-доброто място за живеене и продължаване на рода. Правел го е и хан Аспарух през 7 век, правили са го и европейците, отпътували за Америка през 18 век, правим го и ние днес, сигурно така ще е и занапред.

Дали е хубаво, или лошо - не знам. Струва ми се, от една страна е хубаво, защото хората престават да смятат чужденците за „варвари", както е било в миналото, и се отварят за заобикалящия ги свят, развиват се културата, изкуството, начинът на живот се променя, светът става различно място за живеене. Но от друга страна е тъжно, че се налага хората да напускат родината си, най-близките си хора, да променят досегашния си живот.

Както знаем, всеки народ си има традиции и е трудно емигрантът да се нагоди на друго място, където, както се казва, „и въздухът е различен". В България в днешно време много семейства живеят разделени. Обикновено майката се грижи за децата, а бащата работи някъде в чужбина. Тъжно е и така появилото се „изтичане на умове" от изток на запад. Така се разпадат нации, и то с единствена цел пари и власт. Всички се сливат, както се е получило в Америка, държава, която обединява хората икономически... Те нямат минало заедно, нямат собствен език, писменост, традиции, не са етническа група. Това навежда на мисълта, възможно ли е човек, намирайки по-добър живот на друго място, да го приеме и за родина? Не вярвам. В другата страна той винаги ще се чувства не у дома си. Местните няма да бъдат достатъчно гостоприемни или, както най-често се случва и с българите, биват ползвани за слуги – да им гледат децата, чистят домовете и т.н.

Но такава е потребността на хората, да търсят хляба в чужда родина, когато не го получават в своята. Кой е виновникът за тази принуда? И трябва ли той да се търси? Може би да... Хората са единствените виновници за своята история - както я променят към лошо, така би трябвало и към по-добро. Стига да го осъзнаят преди онези отгоре, на които им се иска да се върви по техните правила, не постигнат целта си хората да оглупеят, за да бъдат управлявани без съпротива.

Но както знаем от историята, винаги има спадове и след това успехи. Остава ни да се надяваме, че това е формулата на човешкото развитие. Хубаво е да сме оптимисти. Съществуваме толкова много години и се виждат още толкова пред нас, че едва ли тази криза ще доведе до края на света.