Докосваме ли свободата на словото...
Често се питам и стигам до заключението, че единственото нещо, което има пълна свобода в стереотипна България, е именно свободата на словото. Друг въпрос е колко души наистина ги интересува това и колко души наистина се вслушват в него. Колко души го приемат и колко души четат само това, което им се иска да чуят. Колко души си затварят очите пред него...
Според мен свободата на словото е и много спорен въпрос. Повечето асоциации, които възникват, са свързани с по-резки и груби изказвания от страна на медиите. Колкото по-остро се изявиш, толкова повече клюки и хорски интерес ще събереш. Толкова повече мижави, заблудени хора ще се вържат на думите ти.
Но свободата да се изказваш без цензура, не е само да знаеш как да си боравиш болезнено с думите. Или да оплюваш и сочиш тези, които не ти харесват или тези, за които ти е „наредено" да пишеш. Свободата на думите е начин да покажеш твоя свят на другите. Човек не бива да бъде ограничаван или съден за начина, по който вижда нещата. Те са лично негова представа и това че той иска да ги сподели с другите, трябва само да ни радва и да пробужда интерес, а не да му налагаме глупави норми, цензура и прочее.
Не знам доколко следното се причислява към свободата на словото, но е повече от странно и до известна степен неуместно. Става дума за забраната на книгата на Уилям Бъроуз „Голият обяд" в толкова много страни. Писателят завършва книгата си в Париж и след публикуването й тя се радва както на големи почести, така и е подхвърлена на яростни критики. Романът е бил забранен в Щатите до 1962 г., дори в Масачузетс го обявяват за „порнографски, сквернословен, покварен". Всичко това само засилва търсенето и внасянето на книгата в забранениете страни контрабандно. Последното голямо съдебно дело, що се отнася за литературна цензура е именно за „Голият обяд", книгата е оправдана и забраната пада.
В днешно време една от предпоставките за истинска демокрация не е ли именно тази литературна свобода. Всеки пише каквото си иска, публикува, отнася си съответните подвизи или падения, опитва отново или се отказва. Всеки може да издаде книга, стига да има нужните средства. Но мисля, че продължава да се робува на нормите и традициите, независимо какво се казва или прави.
В миналото хората са употребявали какви ли не афродизиаци, наркотици, най-вече халюциногени, само и само, за да видят други светове, цветове. Създавали са книги, истории, митове, разкази. Правели са музика, велика музика.
Сега всичко е толкова изопачено. Не казвам, че трябва да се тъпчем с хероин, за да напишем нещо, но сега все по-малко са хората, които се занимават с истинско творчество. И ми е много мъчно от този факт.
Също не мога да разбера и времето в България преди 1989 г., когато е била налагана пълна цензура, за всичко, което е смятано за недопустимо, извън правилата. Хората са били така откъснати от съществената реалност и най-вече - откъснати от истински свободното изкуство.Пропуснали са толкова много...
Лично аз оценявам свободата, която я има в момента, защото успея ли да изразя чуствата и мислите си, та дори да повлияя на някого, се чувствам горда и доволна от себе си. Разбирам, че създавам изкуство, макар и малко. А изкуството е като религията. Или вярваш в него, или не. Подържа те жив, кара те да се чувстваш значим. И ми е жал за всеки, който не го е допуснал до себе си.